Като продължение на темата „Ти си всичко за мен!”.

Реших да продължа темата и да се спра по-подробно на въпроса

как избираме партньор?

От миналата статия стана ясно, че един от най-често срещаните механизми (често пъти неосъзнат) при избора на партньор е т. нар. допълващ или контрастиращ избор – момичетата избират мъже или като баща си, или обратното на него, а момчетата избират жени или като майка си, или обратното на нея. Но това е твърде ограничаващо обяснение и води към обобщения, а аз се опитвам да избягвам обобщенията. Да, вярно е, че до голяма степен сме повлияни от моделите, които имаме за родителя от противоположния пол и това влияние се усеща през целия ни живот. Но при избора на партньор оказват влияние и други механизми. Нали си спомняте за периода на влюбването – склонни сме да виждаме само онова, което харесваме в нашия избраник. И когато този период естествено и физиологично започне да преминава, пред нас се разкрива истинската картинка за характера и поведението на този наш избраник. И често пъти сме чували коментари от рода на

„Но той стана друг човек! Не беше такъв в началото!” Истината е, че променените сме ние, а не другият.

Просто сме били склонни да гледаме на него по един ограничен начин. И сега започваме да разкриваме една по една всяка страна от личността на партньора ни. Тук е добре да имаме предвид и една друга особеност – при запознанството и първоначалния период на харесване и ухажване човек се опитва да се представи по най-добрия начин. Не казвам, че при всеки е така, а че сме склонни да се харесаме. И това е поведение, което е запечатано много дълбоко вътре в нас – още от времето, когато сме били малки деца и сме се опитвали да бъдем добри и послушни и да правим какво ли не, за да се харесаме на мама и татко и да усетим колко ни обичат. Същото се получава и когато пораснем – обръщаме внимание на това как ни възприемат другите и кога съзнателно, кога – несъзнателно, се стремим към одобрението и приемането от страна на важните за нас хора. А понякога и от случайно срещнатите хора на улицата, но това е друга тема. Представете си какво значение придобива усещането, че сме харесани, приети и одобрени от човека, в когото сме влюбени. За съжаление понякога сме склонни да се превръщаме в други личности, само и само да се харесаме на нашия избраник.

И тогава изгубваме себе си. Колко дълго можем да живеем без да сме себе си?

Има случаи, в които изборът ни на партньор се основава по-скоро на рационалната преценка, отколкото на емоциите и чувствата. В тези случаи приоритет са фактори като стабилност, сигурност, перспектива (и други) и не се обръща толкова внимание на „емоционалната” страна на отношенията. Срещала съм сред мои приятели и клиенти, с които работя, мнението че емоциите отшумяват и остава „уважението”. Моето лично мнение, с което не искам да ангажирам никого, е че любовта, когато я има, остава завинаги. Да, изменя формите си, наситеността си, начините на изразяване… но остава, има я и се усеща. Независимо от какво е продиктуван изборът ни, важно е той да бъде осъзнат. И сега сигурно една част от вас ще се надигнат и ще кажат „Да, бе! Първото нещо, което ще тръгна да правя, когато си харесам някого, е да седна и да си осъзнавам избора!” Приемам подобни коментари. Всеки има свободната воля да решава как да построява живота и връзките си. Двойките, които идват при мен за семейни консултации знаят, че един от въпросите, които им задавам още в началото е

„Защо сте заедно?”. Вярвам, че колкото повече знаем отговора на този въпрос, толкова по-истински и пълноценни сме във връзката и не я приемаме за даденост.

Да бъдем с някого по пълноценен начин е отговорност, избор и полагане на известни усилия (особено в случаите, в които ти идва до гуша и искаш да зарежеш всичко). Но резултатите си струват. Особено когато партньорите в двойката имат сходни представи за това какво означава за тях да бъдат заедно. Тези представи и очаквания до голяма степен се определят от семейните модели, в които всеки един от партньорите е израснал и носи в себе си. Основавайки се на професионалния ми опит бих казала, че основните разминавания, конфликти и недоразумения при двойките са продиктувани от различията на тези модели. И всъщност не толкова на различията (защото по това може да се работи), колкото на неосъзнаването откъде произтичат тези различия. Всички познаваме добре думите, които се изричат по време на сватбения ритуал – „…да се грижим един за друг в здраве и болест, в радост и нещастие…”, да се обичаме и уважаваме, да си бъдем верни и така докато смъртта ни раздели! Двамата се гледат в очите и си обещават винаги да е така! Това е т.нар. „явно споразумение” – един ангажимент, който партньорите поемат в началото на връзката им. Никой не се събира с някого, за да се разделят след това! Намеренията са за продължителна и щастлива връзка! Само че под това „явно споразумение” остава едно друго – скрито. Там няма гледане в очите, докато си обещават разни хубави неща. Там има моята представа и неговата представа за това какво е двама души да са заедно. Както посочих по-горе, тези представи са повлияни предимно от преживяванията в семействата ни и от моделите, които нашите родители са създали в нас. И ако за мен е важно (защото е част от моята представа) да избираме заедно плочките за банята и това как да обзаведем кухнята, за моя партньор този избор може и да не е наложително да бъде правен от двама ни – нали аз съм жената, нека аз да се занимавам с „женските” неща като избор на цветове, покривки и пердета. И какво мога да направя аз в този случай? Да го мъкна с мен насила или да се оплаквам, че за „нищо” не ми помага? Оставям този въпрос отворен с надеждата, че ако някой си го задава, ще прояви инициатива и желание да поработи върху него и да намери своя отговор. Ако се нуждае от професионална помощ – аз съм насреща.

 

Автор: Ива Василева

За въпроси и коментари можете да пишете на info@intramentis.com