Имало едно време един млад човек, който застанал по средата на един площад и започнал да казва на всички, че имал най-красивото сърце на света. Хората, които минавали край него му се възхищавали и радвали, защото наистина имал съвършено сърце, без дори най-малък дефект. Всички били съгласни, че това е най-красивото сърце на света, което някога са виждали. Колкото повече изказвали съгласието си, толкова повече младият мъж се гордеел със своето прекрасно сърце.

Изведнъж отнякъде се появил един възрастен човек, който се приближил до младежа и казал: „Да си кажа честно… твоето сърце не е толкова хубаво колкото моето.” И тогава старецът показал своето сърце. Очите на всички били приковани към него. Да, наистина било здраво сърце, което туптяло силно. Но цялото било покрито с белези. Имало места, от които се виждало ясно, че са откъсвани части и след това запълнени с други, които обаче не си съвпадали точно. Така сърцето изглеждало сякаш съшито и покрито с дупки, където липсвала по някоя част. Всички, които гледали сърцето на стареца се питали как така той твърди, че неговото сърце е по-красиво. Младият мъж гледал с насмешка стареца и възкликнал: „Ти сигурно се шегуваш! Само сравни моето с твоето сърце – моето е съвършено, а твоето е цялото покрито с белези!” „Вярно е – отговорил старецът – твоето сърце изглежда съвършено, но никога не бих го заменил с моето. Виждаш ли, в моето сърце всеки белег е следа от някой човек, на когото съм дал моята любов, част от моето сърце и често пъти съм получавал в замяна част от сърцето на другия, за да запълня празнотата в моето.

Но разбира се онова, което даваш никога не е същото като това, което получаваш и затова имам тези неравни шевове, към които обаче съм много привързан.

Всеки един от тях ми напомня за любовта, която съм споделил. Друг път обаче давах част от моето сърце на хора, които не ми отвръщаха със същото и това обяснява празнините.

Да обичаш е рисковано, но колкото и болезнено да е било, празните места в сърцето ми ми напомнят за любовта, която съм изпитвал към тези хора и… кой знае – може някой ден да се върнат и неочаквано да запълнят тези празнини. Сега разбираш ли какво означава да обичаш истински?”

Младият мъж останал без думи и сълзи се стичали по лицето му. Тогава взел част от своето сърце, приближил се към стареца и с треперещи ръце му я подал. Възрастният човек я поел, сложил я в своето сърце, после взел част от своето и я сложил в празнината, която останала в сърцето на младежа. Не съвпадала напълно и затова останала неравнина по сърцето на младия мъж. След това старецът казал: „Ако музикалната нота реши, че не е нота, която създава музика, тогава нямаше да има симфонии. Ако думата реши, че не е дума, която може да напише страница, нямаше да има книги. Ако камъкът реши, че не е камък, който може да изгради стена, нямаше да има къщи. Ако капката вода реши, че не е капка вода, която може да напълни една река, нямаше да има океани.

Ако човек мисли, че един негов жест на любов и внимание не може да зарадва никого и да променя съдбата, тогава нямаше да има нито справедливост, нито мир, нито щастие.“

След тези думи на стареца, младежът погледнал сърцето си, което вече не било „най-красивото на света”, но въпреки това го намирал по-прекрасно от всякога, защото обичта на стареца течала вътре в него.

Всеки човек със своето сърце и с белезите си е като една симфония от преживявания. Както музиката има нужда от всяка нота, книгата – от всяка дума, къщата – от всяка тухла, океана – от всяка капка вода, така и светът има нужда от нас, има нужда от нашата любов, защото сме уникални и неповторими!

анонимен автор

превод: Ива Василева