„…Повечето чайки не си дават труда да научат за летенето нищо друго, освен най-простото – как да се вдигнат от брега, за да си намерят храна и как да се върнат обратно. За тях важното е храната, а не летенето. За тази чайка обаче по-важно беше летенето. Най-много от всичко на света Джонатан Ливингстън Чайката обичаше да лети.
Беше открил, че този начин на мислене не му създава добро име сред останалите птици. Дори родителите му се тревожеха, че Джонатан прекарва по цели дни сам и непрекьснато експериментира спускане ниско над вълните.
Той, например, не можеше да разбере защо когато летеше над водата на височина, по-малка от половин размах на крилото, успяваше да се задържи във въздуха по-дълго и с по-малко усилия. Спускането му завършваше не с обичайното приплясване на крачката във водата, а с дълга пенеста диря, понеже докосваше повърхността с цяло тяло, плътно прибрал крачка от двете страни. Когато започна да се приземява с плътно прибрани крачка и на брега – за да измери следата от плъзгането си в пясъка, – родителите му вече истински се разтревожиха.
— Защо, Джон, защо? – попита го майка му. – Защо ти е толкова трудно да бъдеш като останалите птици от ятото? Защо не оставиш ниското летене на пеликаните и албатросите?
— Просто искам да разбера какво мога да правя във въздуха и какво не мога. Просто искам да знам.”

Из „Джонатан Ливингстън Чайката”
Ричард Бах