„Колко пъти, изправени пред някой учител, който ни изпитва, сме усещали как изведнъж сърцето ни забива силно,  нещо в гърлото ни стиска,  стомахът ни се свива, цялото ни лице почервенява и тялото сякаш се сковава! Вътре в нас едно гласче повтаря: „Нищо не знаеш, ще се изложиш тук пред всички и учителят ще ти пише двойка.” Колко пъти същото това физическо усещане на неудобство, съпроводено с вътрешното гласче – „Не можеш да се справиш” – сме го изпитвали пред различни видове представители на властта: началник, който ни вика при него, или пък полицай, който ни иска документите за проверка. Често пъти си даваме сметка колко несъответстваща е ситуацията на вътрешното ни (мислите) и външното (тялото) сковаване в сравнение с реалната ситуация, в която сме поставени в такъв момент. Нашите възприятия за реалността в такива моменти се разпростират като формите в картините на Дали. Светът, изменен през нашия опит, се наслагва с нещо, което вече сме преживявали като малки.

Именно същото усещане за стегнато гърло, свит корем, зачервено лице и сковано тяло вече сме го преживявали като деца в моментите, в които някой от родителите ни се е карал с думи като: „Престани вече, иначе ще те накажа!”, „Млъкни и не се обаждай повече!” Тези фрази оживяват отново, дори и родителят да не е този, който ни ги казва. Индивидът, когато е изправен пред външна пречка, срещу която не може да реагира (нито с бягство, нито нападайки), прехвърля вътре в себе си тези потиснати реакции. На органично ниво в моменти на стрес (родителят, който се кара, учителят, който изпитва) се извършва хормонална секреция на норадреналин и кортикостероиди.  Ако потискането продължава във времето, се провокира психосоматична болест.
Какво се случва в подобни ситуации? На повърхността е изплувала телесната памет на детето, поставено пред фигурата авторитет. Първата авторитетна фигура, с която детето има опит е тази на родителя. Понякога родителската фигура е предимно нормативна и се изразява с често използване на фрази от рода на: „Стой си на мястото, не пипай! Млъкни! Не мърдай!”
Детето не може да реагира нито с физическа атака, нито с вербална, тъй като не разполага със същата физическа и психична мощ. Нито пък може да побегне, защото е зависимо физически и емоционално от родителите си.

Възможно е детето при тези фрази, казани със жестокост и студенина, да е почувствало:

– на емоционално ниво – страх от потиснатия яд, от фрустрацията заради смъмрянето
– на телесно ниво – буца в гърлото (плачът, който напира да излезе) и/или свиване в корема (усещането за отмъщение), и/или сърцето, което блъска в гърдите
– на невро-физиологично ниво се е получило застъпване на двата елемента на автономната нервна система – симпатиковия и парасимпатиковия дял, със съответното отделяне на хормони.

Това е емоционалният „възел”, който генерира метаболичното неравновесие.  Много вероятно същото това дете да се превърне във възрастен, който ще изпитва трудности при отношения на равнопоставеност и ще са му познати повече отношения на „подчинен” и „служител”, изключвайки всякакви емоции, които произлизат от тези две роли. Ще преживява физически всеки път отново по същия начин ситуации с хора, имащи власт над него, изпадайки отново в състояние на скованост, която ще обхване тялото му и реакциите му.“

Използвам този цитат от книгата „Биосистемна психотерапия” на Джером Лис и Маурицио Ступиджа, който представя нагледно колко тясно са свързани неизразените по подходящ начин емоции в детството със състоянията ни като възрастни при различни житейски ситуации. Вече има много литература, която насочва вниманието на родителите към насърчаване на емоционалното изразяване при децата. Когато още като малки знаем да разпознаваме и различаваме страх от притеснение, неудобство от срам, радост от вълнение – ние създаваме в себе си усещането за себепознаване и връзка с вътрешния ни емоционален свят. Всички знаем, че децата до голяма степен формират себе си в първите си години в резултат на условията, в които живеят и отношението, което получават от родителите си (или от фигурите, които се грижат за тях). Понякога при мен идват  хора, които ми казват

„Никога не чух едно „Браво!” от моите родители.”

И не толкова думите са тези, които ме провокират сега да пиша за това, колкото начинът, по който те биват произнасяни. Понякога са прошепнати, понякога са крещяни, понякога са привидно спокойни, скрити зад защитна усмивка. Но при всеки един случай усещам болката зад тези думи. Те не са чули и усетили подкрепата, насърчаването, признанието от най-важния за тях човек в ония моменти.

Сякаш човекът пред мен е пораснал физически, а емоционално е останал там –  едно дете,

което има нужда да бъде разбрано и прието със страховете си, притесненията си, вълненията си, а е получило неразбиране и неприемане и към страховете, притесненията и вълненията са се прибавили унижение, отхвърляне, яд, объркване, вина… Как това дете да израсне уверено в себе си, спокойно и с усещането, че то „става”?

Понякога сякаш забравяме, че децата боравят с различни възприятия за света, времето и пространството, че те всеки ден учат нещо ново за себе си, за нещата около тях, за отношенията между хората и че на тази основа формират своите представи за всичко. В резултат на това те порастват със своите убеждения и вярвания, които стават част от тях – от съзнанието и подсъзнанието им, и от начина на мислене. И от един момент нататък дори не се замислят „защо” и „откъде” – просто живеят, следвайки своите вътрешни правила. Каква е основата за здравословно емоционално развитие, която създаваме у нашите деца? Колко възможности им даваме да опознават себе си, да бъдат себе си и да разполагат с възможността да проявяват себе си, усещайки постоянно какво означава да живеят във връзка със самите тях?

Автор: Ива Василева

За въпроси и коментари пишете на iva@intramentis.com