„Какво дава сили на неуморното ми оптимистично сърце да се надява въпреки неяснотата, разстоянието, неизречените думи, несигурността от другата страна на морето и липсата на всякакви гаранции, че ще бъде щастливо? То все пак тупти с вяра…

Днес търся сили да си взема довиждане с надеждата, че тази любов няма да остане само в неизменното разстояние между нас, в кратките и сладки думи, разменени през ден, в това упорито желание и нетърпение да дойде деня, в който отново ще се прегърнем и притиснем един към друг, питайки се истина ли е или замъгленото ни съзнание отново сънува, в спомена за късите моменти, в които топлите ти пръсти едва докосваха лицето ми, косата ми, а аз, притихнала до теб, чувах сърцето ми да препуска като побесняло от вълнение.

… Когато не мисля, когато не се страхувам, когато не си задавам хиляди безсмислени въпроси, на които не мога да получа отговор, когато успея просто да се оставя на… на всичко друго само не и на съсипващото ме желание да се контролирам… Случва ли се наистина? Случило се е. Но не сега. Преди. И времето е по-силно – неотменно прибавя миг след миг и оня къс момент, тих, безмълвен, толкова плътен, остава там – в нашето довиждане…

Не… днес не намирам сили да си взема довиждане с надеждата, че ти отново ще си до мен, ще усещам пръстите ти как едва докосват лицето и косата ми, сърцето ми отново ще полудее и ще разбере, че истината е само неговата.“

Автор: Ива Василева